Егото – съюзник или враг?
Това е банален въпрос и всички знаем, че очакваният отговор трябва да звучи мъдро и балансирано: Егото може да бъде и съюзник, и враг. Житейският и професионалният ни опит потвърждава това – всеки ден срещаме егото и в двете му роли. На практика обаче рядко мислим балансирано за него. По-често сме крайни: или го възхваляваме като двигател на успеха, или го обвиняваме като виновник за провала – главен саботьор на екипността, доверието и удовлетворението от работата.
И нека бъдем честни – преценката ни често зависи от това за чие его говорим. Ако става дума за нашето собствено – наричаме го „здравословна амбиция“. Ако е за чуждото – очевидно е „арогантност“.
Но объркването не идва само от личната предубеденост. То се подхранва и от културни противоречия, които са оформили разбирането ни за егото през последните десетилетия, както и от липсата на общо разбиране за това какво всъщност е егото и как се проявява в ежедневния живот.
В следващите редове ще проследим културните тенденции около егото, ще видим как личностната и социална психология го определят и ще разгледаме неговите прояви – шумно, тихо и смълчано. Целта е да се насочим към по-балансирана перспектива и да се научим как да настройваме егото си така, че да служи както за лична, така и за обща полза.
От „Изкуството да бъдеш егоист“… до „Егото е врагът“
От едната страна на спектъра популярната култура е белязана от възхода на шумното его – процес, който започва през 60-те години на ХХ век и набира скорост през следващите десетилетия. 70-те години дори са наречени „The Me Decade“ – десетилетието на „Аз-а“. Тогава се налага митът, че високата самооценка е ключът към успеха, пълноценните отношения и щастието.
Това, което започва като академична хипотеза, бързо се превръща в „истина“ в популярната психология, книгите за самопомощ и семинарите за личностно развитие. С течение на времето то формира мисленето на поне две поколения – милениалите и поколението Z.
През тази призма егото изглежда като нашия най-голям съюзник: пътеводна звезда към призванието, постиженията и пълния потенциал. За да успееш, трябва да поставиш себе си на първо място, да се обичаш, да практикуваш самоутвърждение и да вярваш, че заслужаваш най-доброто.
Ролеви модели стават харизматични лидери, които проповядват безкомпромисна амбиция. Историите за „self-made“ предприемачи, успели сами, се превръщат в митология на успеха. „Доброто е враг на великото“, „Бъди изключителен, незаменим“, „Sky is the limit“ – такива мантри висят по офисните стени и пълнят мотивационните презентации. В този контекст изграждането на кариера е свързано с шумно отстояване на себе си, претенции за признание и поставяне на личните цели над всичко.
Резултатът от тази културна вълна може да се обобщи в заглавието на книгата „The Narcissism Epidemic: Living in the Age of Entitlement“ (Нарцистична епидемия: Живот в ерата на привилегиите).
Смирението излиза на сцената
През последните две десетилетия наблюдаваме контрадвижение. В отговор на културата на шумното его в публичното пространство се възраждат ценности от стоицизма, будизма и християнската духовност, които представят егото като пречка за успеха, взаимоотношенията и благополучието. Символ на тази тенденция е бестселърът на Райън Холидей „Егото е врагът“.
Междувременно психологията започва да обръща сериозно внимание на смирението, хипоегоичните (hypo-egoic) състояния и т.нар. „тихо его“. Множество изследвания показват ползите от успокояването на егото и вредите, които шумното его и нарцисизмът причиняват в личния, професионалния и обществения живот.
Все по-често смирението се разглежда като ключова метакомпетенция на лидерството. Джим Колинс го посочва като отличителна черта на най-добрите ръководители. Адам Грант отбелязва, че изявените лидери умеят да съчетават амбиция със скромност и трезво осъзнаване на собствените си граници. Днес едно обучение по лидерство, което пропуска темата за смирението, се възприема като непълно и остаряло.
Дори личностната психология се развива под влияние на тези открития. Класическият модел „Големите пет“ (Big Five – OCEAN) еволюира в HEXACO, където H означава honesty and humility – честност и смирение. Смирението вече се разглежда не като морална опция, а като централен градивен елемент на идентичността.
Но и тази вълна крие свой капан. Прекаленото наблягане на смирението може да изкриви възгледа за егото и да го сведе до чисто негативна сила. Така егото лесно се превръща в универсален виновник за токсичната култура – демонизирано като зло само по себе си, вместо да се прави разлика между неговите прояви.
Какво е егото?
Терминът „его“ е натоварен с исторически багаж и различни значения, затова е важно да уточним какво разбираме под него.
1) В психоанализата (Фройд) егото е част от триадата То–Его–Суперего. „То“ е първичната част на личността – нагонът, инстинктите. Его-то е посредникът между „То“ и реалността. „Суперегото“ е моралната инстанция, формирана от родителските и социални норми. Тук егото е регулатор между нагона, реалността и морала.
Съвременната социална и личностна психология нямат това предвид под „его“.
2) В популярната психология егото често е синоним на самооценката. Говорим за „надуто“, „смачкано“ или „наранено“ его. Високата самооценка се приема като условие за успех, а ниската – като път към провал. Тук егото се разбира като съдържанието на мислите за себе си и оценката, която си даваме.
Част от съвременните изследователи на егото са възприели тази концепция. Но болшинството учени го разглеждат по един трети начин.
3) В съвременната социална, личностна и развитийна психология егото е процесът, чрез който мислещият Аз изгражда, организира и оценява своята представа за себе си. То е съзнанието, свидетелят на преживяването, референтната рамка, през която разбираме света, себе си и другите.
Уилям Джеймс още в края на XIX в. различава Аза като субект („I“) и Аза като обект („Me“). Къде тук е егото? То е именно системата, чрез която Аз/I изгражда Мен/Me – Аз-концепцията, Аз-образа, Аз-историята.
Ето как бихме могли да илюстрираме това:
В този смисъл егото не е нито съюзник, нито враг, а част от човешката гениалност – това, което ни прави самоосъзнати същества. Но в зависимост от това дали действа адаптивно или дезадаптивно, то може да се превърне и в едното, и в другото.
Кога егото е съюзник и кога се превръща във враг?
Шумното его е дезадаптивният вариант на този процес. То е врагът. „Шумно“ е, защото се опитва да заглуши всичко друго, да защити себе си и да доминира над останалите. Действа като твърда и затворена рамка, чиято цел е да поддържа вече изградения „Аз“ на всяка цена. Реалността се филтрира избирателно – допуска се само информация, която потвърждава собствената значимост или, обратно, собствената нищожност. Критиката или несъгласието се преживяват като заплаха и се отхвърлят, без да бъдат осмислени. Всичко се пречупва през егоцентричната призма: „Как това засяга мен?“.
Шумното его може да има положителна валентност – това е познатото надуто его, което мисли прекалено добре за себе си. То изгражда грандиозен образ: „Аз съм по-добър от всички, заслужавам специално отношение, полага ми се възхищение“. В тази версия егото звучи самоуверено, но поддържа крехка идентичност, която лесно се срива при критика.
Съществува и шумно его с отрицателна валентност – по-тихо на външен вид, но също толкова обсебено от себе си. То постоянно мисли за своите слабости и провали: „Аз съм неспособен, некомпетентен, провален“. Вместо самовъзхищение, то подхранва тревожност, социална несигурност и страх от отхвърляне. Общото с положителното шумно его е едно и също: прекомерният фокус върху Аз-образа. Едното крещи „Виж колко съм велик!“, другото се обвинява, че е жалко и нищожно, но и двете поставят себе си в центъра и остават твърде чувствителни към оценките на другите.
Тихото его е адаптивната алтернатива. То е приятелят. „Тихо“ е, защото не крещи за внимание и не се опитва да надвика света. То не е отбранително по отношение на своя Аз-образ. Чува себе си, но и другите. Тихото его не е слабо – то може да бъде уверено и амбициозно, като балансира своя интерес с общностния. Характеризира се с дистанцирана осъзнатост, включваща идентичност, способност да възприема чужди перспективи и нагласа за растеж. То е гъвкаво и балансирано.
Има и трети вариант – смълчаното его. То на пръв поглед изглежда „тихо“, но всъщност е отслабена форма на его-процеса. Проблемът тук не е в обсебеността от себе си, а в обратното – недостатъчен фокус върху себе си. То се идентифицира прекомерно с другите и няма ясно очертани лични граници. Това води до липса на идентичност, до пасивност и неспособност да се отстояват собствени нужди и интереси. То е лишено от асертивност, амбиция и мотивация. Пренебрегва личните цели в името на другите, а често и няма яснота кой е, какво иска и за какво се бори.
Как се проявява егото в офиса
Шумното его с положителна валентност обича да прекъсва колегите си, за да изтъкне собствената си идея, или да си присвоява заслугите за общите успехи. То се стреми да доминира в дискусиите и приема всяка критика като неоснователна атака, защото вярва, че е „най-доброто“. В ролята на лидер то често микроменажира – убедено е, че само то знае как да се свърши работата.
Шумното его с отрицателна валентност изглежда по-тихо, но е също толкова шумно обсебено от себе си. То често се страхува да изрази мнение на срещи, за да не сгреши или да не изглежда некомпетентно. Една негативна забележка може да го разклати напълно и да подхрани още повече неговото себеосъждане, че е „провалено“. В лидерска роля то избягва рискове и отговорност, за да не се изправи пред евентуален неуспех. И при двата варианта – положителен и отрицателен – то има еднакъв център: прекомерен фокус върху собственото „Аз“.
Тихото его е истинският съюзник в офиса. То не доминира, но не мълчи. Слуша и участва активно, стреми се да интегрира различни гледни точки. Позволява на другите да повлияят на мисленето му. Способно е да признае, че неговата идея не е най-добрата. Приема обратната връзка като ресурс за учене. В лидерството тихото его изгражда култура на доверие и сътрудничество. Вместо атмосфера на страх и съревнование, то насърчава хората да поемат рискове и да се учат от грешките си.
Смълчаното его е отсъстващо от активно взаимодействие. В екипа то е пасивно – съгласява се с всяко решение. Дори да има мнение, никога не е убедено, че мнението му има стойност. Рядко поема инициатива и рядко споделя мисли и идеи. Смълчаното его трудно може да бъде в лидерска позиция изобщо, но ако се озове там, му липсва авторитет, създава неувереност и хаос и хората предпочитат да действат през главата му.
Ако трябва да определите егото си в работна среда – съюзник или враг – как бихте отговорили? Проявява ли се повече като шумно претенциозно его или като шумно его, което се самосъжалява и осъжда? Или пък е смълчано и безлично?
Ясно е, че тихото его е най-добрият ни приятел – и в живота, и на работното място. Добрата новина е, че егото не е гравирано в нашето ДНК. То не е съдба. Като функция на Аза, то може да се управлява и настройва. Чрез повече его-осъзнатост, чрез обучения, коучинг или лична работа със себе си. Намерете своя начин – но не пропускайте да превърнете егото в най-силния си съюзник.
Включете се в отвореното обучение Настрой егото си за ефективност, взаимодействие и израстване на 9-ти октомври 2025 г. Вижте информация в събитието и се регистрирайте. Отстъпка за 3+ участника от компания.
