Ти си твоята история: Защо твоят личен мит оформя живота ти повече, отколкото предполагаш?

Твоят живот е твоята история. Пиши добре, редактирай често. Susan Statham

• „Кой съм аз?“
• „Кой искам да стана?“
• „Как израствам и в какво се превръщам?“

Сигурно вече сте забелязали, че това са въпросите, които задвижват големите решения и дълбоката трансформация в живота ни повече, отколкото въпросите, свързани с цели, стратегии, планове и действия. Ние харесваме и уважаваме хората, които знаят кои са и какво искат. Самите ние в моментите на по-висока самоосъзнатост се чувстваме много по-уверени и мотивирани не само в постигане на целите си, но и в изграждането на по-удовлетворяващи взаимоотношения. Ясната и стабилна идентичност ни дава и по-силно усещане за благополучие.

А какво е идентичността? Въпреки че е една от модерните думи (buzzwords) в бизнеса, брандинга, лидерството и личностното развитие, често се случва да се използва без достатъчно разбиране.

Помислете си, как определяте себе си:

• С обективните данни за вас: пол, възраст, раса, националност, професия, образование?
• С вашите роли и взаимоотношения: родител, съпруг, мениджър, приятел?
• С важните житейски събития: триумфи, провали, радости, загуби? Кариера, CV?
• С вашата личност: характер, личностни черти, силни и слаби страни, умения, емоционалност?
• С ценностната ви система: ценности, морал, принципи, идеали, вярвания?
• С вашите спомени и мечти за себе си? С интересите и хобитата си?

Към този списък може да се добавят и още елементи. Но по какъв начин те ни дават отговор на въпроса „Кой съм аз?“.  Възможно ли е да имаме цялата тази информация за някого и въпреки това да не знаем в дълбочина кой е той? В търсене на отговор на тези въпроси през 1980-90-те психологът Дан МакАдамс развива нова теория за идентичността, която нарича „наративна идентичност“. Според нея ние сме „историята за себе си“, която разказваме на себе си, за да живеем добър и смислен живот.

Това е нашият т.нар. „личен мит“ – вътрешен разказ, който обединява личността ни и преживяванията ни в цялостно разбиране за това кои сме. „Ако искате да ме познавате“, казва МакАдамс, „вие трябва да познавате моята история, защото моята история дефинира кой съм аз“. Ако аз искам да познавам себе си, трябва да познавам моя „личен мит“ – този разказ за себе си, който съм изграждал през годините, за да придам единство, смисъл и цел на живота си.

Какво е личният мит?

Когато чуем думата „мит“, може би я асоциираме с измислици или неверни истории. В психологически контекст обаче става въпрос за нещо различно. Нашият личен мит е историята за себе си, която си разказваме, за да придадем смисъл на живота си. Така, както културните и религиозни митове помагат на обществата да осмислят света, така личният мит структурира нашето минало, настояще и бъдеще в една цялостна и смислена картина. Той не е просто списък с факти, събития или биографични данни, а разказ, чрез който откриваме и определяме кои сме.

Дан МакАдамс го дефинира така:

Личният мит, или наративната идентичност, е вътрешната и развиваща се житейска история на личността. Тя интегрира реконструираното минало, настоящето и въображаемото бъдеще, за да придаде на живота ни усещане за единство и смисъл.

Нека да разгледаме по-детайлно тази дефиниция.

Според нея личният мит е вътрешна история, т.е. той е субективен разказ. Той не описва живота ни отстрани, а така, както ние го преживяваме и осмисляме. Разбира се, той може да е повлиян от разказите на други хора, както и от мета-наративите в една култура. Той може да е повлиян и от разказите на другите за нас. Но си остава една вътрешна конструкция – нашата история за нас самите.

Освен това, той е развиващ се разказ – динамичен и отворен за актуализиране, а не фиксиран. Новите преживявания, постижения, осъзнавания могат да доведат до преосмисляне на историята ни и до неочакван развой. От позицията на зрялост и опит, можем да оценим някои събития от миналото по съвсем различен начин. Можем да видим как лоши неща са довели до нещо добро и как неща, за които много сме копнели, да изгубят стойност. И това е добра новина – ние можем да изберем лична история на изкупление и израстване, а не история на застой и безпътица.

Какво означава това, че личният мит реконструира миналото? Не е ли миналото такова, каквото е? Да го реконструираме, не означава ли да го подменим, да го фалшифицираме? Всъщност, нашите спомени не са обективен запис на минали събития. Те по-скоро са пресъздаване и интерпретиране на преживяното чрез нашето въображение. Нашият ум е като сценарист, който използва суровия материал на спомените, за да създаде от тях сюжет, и като монтажист, който умело сглобява епизодите в една смислена история.

Личният мит свързва реконструираното минало с настоящето ни, като ни помага да разберем защо днес сме тук, а не някъде другаде, и защо сме това, което сме. Той ни помага да видим себе си във всички минали епизоди от живота си като същата личност и да проследи развитието ни. Освен това той обединява и различните ни настоящи роли – социални, семейни, професионални – в едно цяло.

Този разказ ни помага да си представим и да изградим бъдещето си. Стъпвайки върху миналото и настоящето, той създава една въображаема, но реалистична картина за това, което искаме да станем. Научили уроците от миналото, използвайки ресурсите на настоящето, ние се ангажираме да изграждаме една желана визия за бъдещето си аз.

Това е личният мит – нашата история. Важно е каква е тя, защото тя определя начина, по който ще живеем живота си.

Какъв е добрият личен мит?

Не всеки личен мит успява да придаде единство, смисъл и цел на живота ни и съответно – ясна и стабилна идентичност. Има дисфункционални митове, които не ни придвижват напред, а ни държат в плен. Това са разкази които са разпокъсани, нереалистични, сковани и самосаботиращи.

Има и лични митове, които ни осигуряват хармония със себе си и света, цялостност, смисъл и ориентация в живота. Как изглеждат първите и как изглеждат вторите? Тук ще ги очертая накратко, но описанието им заслужава отделна публикация.

Ето някои от „лошите“, неефективни лични истории:

• История на застой: Липсва личностен и професионален растеж, героят е затворен в стари неработещи схеми и разкази.
• Замърсена история: В нея има добри неща, които обаче са се влошили. Замърсена е от злото и негативните преживявания са взели превес. Цари усещането за неизбежен провал.
• История на жертвата: Героят се чувства безсилен пред външни сили – семейство, среда, общество, неприятели, беди – които възпрепятстват растежа му.
• Хаотичната история: Липсва ѝ структура и посока. Героят не може да разбере защо се случва всичко. Той прескача между различни идентичности и цели.
• Нихилистичната история: Липсват смисъл, ценности и цели. Цари празнота и апатия.

Но има и друг тип истории. Истории, които носят мир, яснота, посока. Те не винаги са пълни с грандиозни събития, бляскава кариера и изключителни постижения. Но носят усещане за смисъл. Как изглежда една такава история?

На първо място тя е автентична и достоверна. Тя се основава на истината за нас самите, а не на измислици и фалшификации. Тя предпочита дори да е по-обикновена, но истинска, вместо бляскава, но подправена и преувеличена. Автентичната история не е просто истинска – тя е наша. Тя не е копие на друг живот, а отражение нашите собствени ценности, уроци и приключение.

Тя е достатъчно кохерентна, че да може да свърже различните епизоди, парчета и роли в живота ни в смислено единство. Така тя ни помага да разберем как всяко преживяване – успех или провал – е допринесло за нашето израстване и за това, което днес сме.

Добрата житейска история е отворена и адаптивна. Тя може да премине през кризи и травми и да се „счупи“. Но след това може отново да събере парчетата и да ги подреди в нов смисъл – още по-актуален и устойчив. Тя не се страхува да ревизира грешките и да се изправи срещу илюзиите. Отворена е за успехи, но и за адаптиране към нежелан развой.

Добрата история е „добра“ – тя е на страната на доброто. Задвижвана е от ценности и стъпва върху честност, интегритет, морал. Не крие скелети в гардероба си. Героят може да не е безгрешен. Той пада и се проваля морално, но намира начин да се изправи и се подобрява.

Добрата лична история е оптимистична. Не си представяйте някакъв наивен холивудски хепиенд. Но тя вижда доброто в хората, благодарна е, ориентирана е към растеж и е изпълнена с надежда.

И накрая, картината на добрия личен мит се допълва от генеративността – това е човешкият копнеж и стремеж да остави добра следа след себе си. Да допринесе за доброто на другите – на семейството си, на компанията, на обществото, на следващите поколения. Психолозите казват, че това е белег за зряла идентичност. В добрия личен мит нашият герой излиза от своя егоистичен и удобен свят и допринася за доброто на света и другите.

Има значение каква е личната ни история, защото тя определя как живеем. Ние сме част от нея. Не можем просто да оставим книгата на страна или да превключим канала на нещо по-ведро и интересно.

Но добрата новина е, че можем да променим сюжета. Ние сме герои, но сме и автори и имаме властта да изберем различна перспектива. Първата крачка е да осъзнаем това и се надявам, че тази статия допринася за по-голяма осъзнатост в тази насока. След това е важно да изберем подходяща наративна рамка, която да ни помогне да интерпретираме живота си като смислена и свързана история на растеж.

Върху това ще работим по време на обучението: Животът като приключение – героят си ти на 30.03.2025.

И накрая е важно съзнателно да премисляме и актуализираме историята си като автори, както и да се ангажираме да я живеем като главни герои.

Това е единствената и най-вълнуващата история, в която можем да сме и автори, и актьори – нашият живот.

Dan P. MacAdams, The Stories We Live By: Personal Myths and the Making of the Self, The Guilford Press, 1993

Dan P. MacAdams, The Psychology of Life Stories, Review of General Psychology, 2001. Vol. 5. No. 2, 100-122

Dan P. McAdams, The Art and Science of Personality Development, The Guilford Press, 2015