Тихо его – високи резултати

В една от коучинг сесиите ни мой клиент – отличен студент в европейски университет – повдигна темата за това, че често пред публика се представя много под своите възможности. Това се случваше, когато презентираше, когато играеше любимия си спорт пред хора, когато разговаряше с преподаватели или мениджъри в компаниите, в които работеше, и дори в обикновените ежедневни разговори. В присъствието на други му беше по-трудно да покаже истинските си знания и умения и да се държи свободно и автентично. Често в разговори имаше усещането, че звучи глупаво и некомпетентно. Чак по-късно му идваха наум важните идеи и реплики, които беше пропуснал да каже.

Опитваше се да разбере дали беше въпрос на неувереност, липса на умения или е свързано с личностни черти? Попита ме дали аз самият съм го преживявал и как съм се справил?

Разбира се, че ми е познато. Въпреки че повече от 33 години говоря пред аудитория, все още се случва да се представя доста под нивото си. Но съм забелязал и точно обратното – вместо да са пречка на представянето ми, често другите действат като стимулатор и усилвател.

Кое променя нещата?

През годините съм установил, че  при публично представяне при мен работят две неща: свързването с хората и свързването със задачата. Наблюдавал съм, че когато успея да се свържа с аудиторията и да се потопя в смисъла, който задачата и темата имат за мен и за другите, тогава не само съм по-ефективен. Ставам креативен, остроумен, комбинативен, актуален, мисля по-бързо, намирам правилните думи – и често сам се изненадвам от себе си и от изпълнението си. И най-вече – предизвикателството ми доставя дълбоко удовлетворение.

Напротив – когато умът ми е ангажиран с това да впечатля, да ме харесат, да не се изложа, всичко върви по-трудно и понякога мъчително.

Губя логиката на мисълта, прескачам важни неща, пускам неуместни шеги. И дори формално всичко да е подредено и правилно, въздействието ми е много по-слабо, присъствието – сковано и във въздуха се усеща натрапчивото ми желание да направя добро впечатление.

Защо се получава така?

Проучванията върху егото показват ясно, че неговата настройка и състояние оказват пряко влияние върху изпълнението ни. Когато егото е прекалено ангажирано с нашия Аз-образ (шумно его) – с това как изглеждаме, как ни възприемат и как ни оценяват – ефективността закономерно спада.

Това състояние на прекомерна себезагриженост (self-consciousness) е различно от самоосъзнатостта (self-awareness), която по-скоро подкрепя доброто представяне.

Разликата е в перспективата:

• при прекомерната себезагриженост (self-consciousness) сме оценъчно и емоционално въвлечени в собственото си представяне – наблюдаваме себе си с тревога и критика;

• при самоосъзнатостта (self-awareness) сме в позиция на спокоен и безпристрастен наблюдател – възприемаме себе си и случващото се, без да съдим.

В този режим на себезагриженост част от когнитивните ни ресурси се пренасочват към това да контролираме впечатлението, вместо да бъдат вложение в самото изпълнение на задачата.

Ето някои начини, по които себезагрижеността може да възпрепятства представянето ни:

1. Нарушава автоматичните умения

Когато вниманието се насочи към съзнателния контрол на вече усвоени действия, се прекъсват автоматизмите. Затова понякога спортисти и музиканти бъркат в иначе перфектно отработени движения. Този феномен е познат в психологията като „задавяне под напрежение“ (choking under pressure). Той може да се прояви във всяка област, в която автоматизмите вършат по-добра работа от фокусираната концентрация. Добра илюстрация тук е вицът за стоножката, която жабата попитала в каква последователност движи краката си – мигом стоножката се оплела и паднала.

2. Променя мотивацията

Високата себезагриженост измества фокуса от еко-системна към его-системна мотивация.

• При еко-системната мотивация ни движи взаимодействието с другите, приносът към тях, значението и смисълът на задачата – това вдъхновява и носи удовлетворение.

• При его-системната мотивация целта е как представянето ще се отрази на нашия имидж и Аз-образ – и това може да бъде застрашаващо.

Когато сме мотивирани от външна валидация и възхищение, губим дълбоката връзка със самата дейност, а с нея – и част от ефективността си.

3. Повишава тревожността

Его-загрижеността кара ума непрекъснато да предвижда грешки, реакции на другите и възможни социални последици. Това увеличава тревожността, която е енергийно скъп процес – тя ангажира голяма част от когнитивните ресурси и пречи на концентрацията.

В крайна сметка прекомерната себезагриженост натоварва ума с два паралелни процеса – изпълнение и самонаблюдение. Енергията се разпилява, а ефективността спада.

Подобно на компютър, който се опитва да обработва два тежки процеса едновременно, оперативната памет се забавя и системата започва да „забива“.

Затова и някои техники и стратегиите често не работят

В коучинг сесията с моя клиент, за когото разказах в началото, той реши да работи върху техники и стратегии, чрез които да овладее напрежението и да засили увереността. Това е често срещан подход – и в коучинга, и в обученията, и в популярната психология.

Опитваме се да се справим с тревожността чрез упражнения за дишане, фокусирано присъствие, осъзнаване. Опитваме се да засилим увереността си чрез промяна на позата и тона, чрез себеутвърждаващи изявления, припомняне на успехи, пренаписване на ограничаващи вярвания и други подобни техники.

Някои от тези подходи могат да имат положителен ефект, но само временно. Причината е, че те често подсилват самия механизъм, който създава напрежението. Вместо да успокоят егото, те засилват неговата прекомерната себезагриженост (self-consciousness) и фокус върху Аз-образа.

Вместо да изключат вътрешния наблюдател-съдник, го правят още по-бдителен: егото става още по-ангажирано със себе си, заето да се контролира, да не сгреши, да изглежда убедително.

Така засиленият стремеж към самоконтрол увеличава още повече вътрешния шум, който пречи на изпълнението. Колкото повече се опитваме да си вдъхнем увереност, толкова повече подхранваме страха да не я изгубим.

Самоувереността, изградена върху нуждата непрекъснато да доказваме стойността си, се оказва не само изтощителна, но и крехка. Тя се нуждае от постоянна външна валидация – и при първата критика или неуспех рухва.

Шумното его може да е ключ към успеха

Понякога шумното е мощен стимул за високи резултати. Егото, заето с имиджа, репутацията си и възхищението на другите, може да мобилизира огромна енергия. Предвкусването на успеха и светлината на прожекторите активира допаминовите депа и ни зарежда с решителност, увереност и харизма.

Проучванията показват, че високата, макар и надценена самооценка, може временно да повиши настроението, оптимизма и дори резултатите. В ситуации като публични изяви, преговори, спортни състезания или кризисни лидерски моменти, шумното его може да ни помогне да се „надскочим“. То ни мотивира да отстояваме граници, да поемаме рискове и да проявяваме упоритост в постигане на целите.

Но проучванията посочват и ограничения потенциал на шумното его за устойчив успех. Тъй като енергията му се подхранва от външни източници – внимание, признание, аплодисменти – когато те пресъхнат, настъпва спад. Когато прожекторите изгаснат, угасва и мотивацията.

Затова този вид мотивация е силна и ефективна при задачи, които дават по-голяма видимост и бърз резултат – интервюта, съревнования, презентации. Но при дългосрочни усилия, рутинна работа или екипни проекти, където успехът е споделен и се изисква смирение, тя се оказва недостатъчна.

Шумното его се зарежда от възхищението, но се изтощава от анонимността. То обича сцената, но не и процеса, който води до нея или подкрепя и подсигурява представянето зад завесите.

Хора с шумно его могат временно да подобрят видимостта на екипа и компанията – покрай шума, който вдигат около себе си. Но това рядко води до трайно израстване и дълбока и автентична промяна. Тяхната енергия често се движи в амплитуди – между ентусиазъм и апатия, между еуфория и прегаряне.

Тихото его и пътят към високите резултати

Моят клиент искаше да знае кое ми помага да се справям успешно при публични изяви. Споделих му това, което действаше при мен – нещо, което бях открил интуитивно, от опит.

Бях забелязал, че когато усетя връзка с аудиторията и се потопя в смисъла на задачата, нещата сякаш започват да вървят от само себе си.

Опитвам се да го направя по различни начини – чрез лична история, шега, въпрос, като насърчавам хората да питат, да споделят, да участват. Настройвам фокуса си върху значимостта на темата – както за мен, така и за другите – и се старая дори когато говоря по позната тема, да открия нещо ново в нея.

Когато преди няколко години започнах да изучавам темата за егото, си дадох сметка, че това не е само някаква моя лична стратегия или откритие, а е дълбоко психологически и неврологично обосновано. Без да знам, аз съм настройвал егото си към по-тихо състояние, което е в основата на по-високи и трайни резултати – не само в публичните изяви, но и като цяло в работата.

Поток (flow)

Потокът (flow по Михай Чиксентмихай) е състояние, при което човек е напълно потопен в дадена дейност. Времето сякаш спира, усещането за себе си намалява, съзнанието и действието се сливат,  а уменията напълно съответстват на предизвикателството.

Проучванията върху егото показват, че „тихото его“ е ключовият компонент на потока. В това състояние вниманието не се разпилява между задачата и самонаблюдението. Егото не се тревожи за своя имидж, не оценява, не се опитва да контролира впечатлението. То временно отпуска „хватката“ и спира да се занимава с мисли като: „Как изглеждам?“ „Ще се справя ли?“ „Какво ще си помислят другите?“

Невронауката описва този феномен като „преходна хипофронталност“ (transient hypofrontality) – временно намаляване активността на зоните в мозъка, които поддържат саморефлексията и вътрешния диалог. Това „изключване на критика“ освобождава енергия и когнитивен ресурс за задачата, а мозъкът започва да работи с изключителна ефективност и интуитивност.

Откъдето идват и по-високите резултати.

Интересно е, че след тази временна „загуба на себе си“ в преживяването на потока, егото се завръща пречистено и укрепено – не толкова обсебено от своя Аз-образ, а по-ангажирано с това да интегрира опита и растежа.

Нещо повече – това води до усещане за компетентност, овладяност и удовлетворение. Така тихото его и преживяването на поток изграждат здравословна и устойчива увереност – много по-стабилна от тази, която се опитваме да постигнем с повърхностни техники и стратегии.

Взаимовръзка, сътрудничество, синергия

Тихото его ни свързва не само със задачата, но и с хората. Една от ключовите му характеристики е взаимосвързаността – идентичност, която включва другите, без да губи себе си (allo-inclusive identity).

Шумното его настройва другите като фон на нашето представяне – публика, фенове, конкуренти. Тихото его ги превръща в партньори в действието. То трансформира културата на съперничество в култура на сътрудничество. Движи се от еко-системна мотивация, а не от его-системна – търси това, което е добро за всички в дългосрочен план, а не само за себе си тук и сега. По-скоро е стимулирано от приноса си към другите, а не от превъзходството над тях.

В контекста на работата това създава мощен ефект на синергия.

Когато членовете на екипа действат с тихо его, те спират „да дърпат чергата към себе си“ – да защитават своите идеи, да преследват само своите интереси, да търсят лични облаги. Вместо това насочват енергията си съвместно към целта, проекта, решаването на проблема.

Появява се усещане за „ние“, при което настъпва временна и здравословна загуба на усещането за „Аз“. Това подобрява координацията, създава кохерентност, улеснява сътрудничеството и екипът действа като едно.

Резултатът е максимална ефективност.

Макар преживяването на общност да изглежда почти мистично, обяснението е  напълно психологично: егото е станало по-малко дефанзивно, повишила се е съпричастността, а това прави взаимодействието не само по-лесно, но и по-удовлетворяващо.

Тихото его не е отказ от лидерство и лични амбиции. То е здравословен баланс между себе си и другите, при който доброто за другите е добро и за мен и обратното.

Нагласа за растеж (growth mindset)

Нагласата за растеж (популяризирана от Карол Дуик в книгата ѝ Mindset: The New Psychology of Success) е една от ключовите характеристики на тихото его.

Тихото его е по-ориентирано към растежа от шумното его, защото не възприема грешките като заплаха за Аз-образа и репутацията си, а като уроци. То е по-отворено към риска и експериментирането, няма нужда да бъде безупречно и предпочита автентичността пред имиджа.

Тази вътрешна свобода създава среда, в която се развиват креативността, адаптивността и устойчивата увереност – три важни компонента на високото изпълнение.

Способността на тихото его да вижда по-ясно своите и на другите силни и слаби страни (detached awareness) му позволява да се учи както от собствения, така и от чуждия опит. Това му спестява вътрешните драми да завижда, оспорва успехите на другите и да се чувства заплашено от тях. Възприемането на различни гледни точки (perspective taking) и идеи разширява хоризонта на мисленето и води до по-добри решения и по-висока ефективност.

Тихото и шумното его се различават и по вида растеж. Шумното е фокусирано върху външните символи на успеха – статус, титли, сертификати, привилегии. Тихото е насочено към вътрешния растеж – развитие на умения, характер, устойчивост, добродетели. Това води до устойчиви резултати, защото гарантира качеството на процеса, а не просто бързите видими постижения.

Освен това при тихото его има баланс между личния растеж и растежа на другите. То израства, не за да увеличава преднината си пред останалите, а за да споделя опита и уменията си, помагайки им да се развиват. Тази ориентация към споделен напредък създава по-зрели екипи и по-високи колективни резултати.

Тихото его е ефективно – с по-малко шум и напрежение то постига повече.

И като бонус – помага ни да се наслаждаваме не само на постигнатите резултати, но и на пътя до тях.

Използвана литература:

• Transcending Self-Interest Psychological Explorations Of The Quiet Ego, Heidi A. Wayment, Jack J. Bauer, 2008
• The Oxford Handbook of Hypo-egoic Phenomena, Kirk Warren Brown & Mark R. Leary, 2017 
• The Curse of the Self, Mark R. Leary, 2004